„Добрият човек"

„Тя е много добър човек.“ „Той винаги ще ти помогне.“ Звучи като комплимент, нали? И обикновено е. Но в кабинета на терапевта тази фраза често носи и нещо друго — тиха умора.

Защото да си „добрият човек“ понякога означава: винаги казвам „да“. Винаги отстъпвам пръв. Винаги поставям нуждите на другите преди своите. И след години правене на това — се оказва, че сме изгубили някъде по пътя своите собствени граници.

Откъде идва ролята

За мнозина този модел се ражда в детството. Може би сме били детето, което „не създава проблеми“. Може би сме се научили, че любовта се печели чрез услугата. Може би някой възрастен ни е казал, че да настояваме за себе си е „егоистично“.

И така, навлизаме в зрялост с дълбокото убеждение, че сме обичани заради това, което даваме, а не заради това, което сме.

Какво се случва вътре

Отвън всичко изглежда наред. Колегите ви ценят. Семейството знае, че може да разчита на вас. Но вътре нараства тиха тежест — усещане, че никой всъщност не ви пита какво искате, защото вие никога не питате себе си.

И понякога — изненадващо, без видима причина — ни обзема гняв или дълбока тъга. Това не е „безпричинно“. Това е сигнал.

Друга версия на „доброта"

Истинската доброта не изключва нас самите. Тя може да каже „не“ на нещо, което не ни се прави, без да преставаме да обичаме другия. Може да поиска помощ, без да се срамува. Може да бъде искрена, дори когато истината е неудобна.

Защото добротата, която изключва нас самите, не е доброта — а изтощение, маскирано като добродетел.